Tras la cruz y la horca
nos arrastramos
miles de años.
Y galgos fuimos
que pisan incautos los talones de la desintegración
nuclear.
El desplome de la historia nos arroja ahora
con trueno
en el espasmo del amor.
Y no hay más.
Y no hay
nada más.
***
След кръста и бесилото
вървяхме
хиляди години.
И хрътки бяхме
по петите на разпадането
на ядрата.
A cгромолясването на историята
ни изхвърля с грохот
в спазъма на обичта.
И друго няма.
Друго няма.
Друго
няма.
Preparar nuestro equipaje,
las maletas, los sombreros, los visados,
desearnos muy buenas noches, irnos, ir a otro cuarto,
otro barrio y otra ciudad, distante,
bajo otro sol, otra galaxia y otro tiempo,
otra intemperie,
cúmulo de estrellas diferente, otro sinfín,
paralelo o simplemente interior.
Ya estamos agotados. De palabras.
Del silencio, que se nos echa,
de lo dispuesta que está, y desde siempre,
a caer la noche.
Del verano siempre somnoliento. Y qué lento es
el consciente
que en su mirada envuelve todo.
Y qué rápido
este instante ya agarra su maleta
y jamás vuelve.
Y se queda alguien o algo
solo. A amarle. A amarle para siempre.
Mientras, hasta la eternidad no es eterna.
***
Да си вземем шапките,
да кажем лека нощ,
да идем в друга стая,
в друго някое предградие,
в друг град,
във друга слънчева система,
в друго измерение
и друго време,
Изтощени сме. От приказки.
И от мълчанието, станало ни същност.
От охотата, с която дълга нощ се спуща.
Колко сънно лято е. Съзнанието
колко бавно времето обгръща.
Колко бързо
тоя миг си взема шапката
и никога не се завръща.
А остава някой сам
да го обича дълго още.
Докато, дори и вечността не трае вечно.
No hay comentarios:
Publicar un comentario